Още помня гласа на войната - ревящ, чудовищен, всепогубващ… ( Разказ от първо лице по действителен случай)

 

От 24.03. до 10.06.1999г. траят бомбардировките над Съюзна република Югославия. Множество разрушени сгради, над 2500 убити цивилни граждани, от които 89 деца, безследно изчезнали около 2000, ранени- 12 500 души. Няма да разказвам за историята на конфликта и последиците. Ще разкажа за един малко известен факт, случил се тогава на българска територия. Момент, който от всичките ми спомени като дете помня най-силно и винаги изплува в съзнанието ми с най-яркия спомен на неприятно, паническо чувство. Макар да не съм била пряк свидетел на ужаса от бомбардировките в съседна Сърбия, съм свидетел на зловещите тътени, утринната червена роса и оглушителния гръм, който разтърси дома ни. Разказвам за себе си и случилото се през 1999г., за което никъде в интернет няма да намерите информация.   

Гласът на войната

(Разказ от първо лице по действителен случай)

„Който не е чул гласа на войната, не знае колко зловещи са трептенията му!“

Едно 6-годишно дете трудно би могло да осъзнае световните сътресения в политически и световен мащаб. В съзнанието му се натрупва информация, която то възприема по свой собствен начин, без да разбира истинската й същност. Но… след години спомените сякаш се съживяват и сами започват да разказват за онова време, в което детето е знаело всичко, но не е разбирало нищо. И аз не бях по-различно дете.

1999 година. Годината, преди семейството ми да се премести в града, където да започна училище. Живеехме в едно село в Северозападна България в полите на Западния Предбалкан, на 6 км югозападно от границата с Република Сърбия (тогава Съюзна република Югославия). Бях ученолюбиво дете. Помня какво желание имах да науча стойността на банкнотите- едни едри хартиени пари с много нули. Тогава баба все ми казваше: „ Почакай малко, те много скоро ще се сменят. Ще се научиш да познаваш новите пари.“ Веднъж една жена беше изпуснала 100 лв. на земята, затичах се, взех ги и ги огледах. Можех да броя до 100 и ми се струваше, че това са много пари. Подадох ги на жената, а тя се усмихна и ми каза: „ О, бабо, това не струва нищо. И един хляб не може да се купи с тия пари.“

Моята баба работеше като пощальон. Най-интересна ми беше огромната купчина с пари. През ръцете й минаваха милиони левове, а хората получаваха пенсиите си на пачки. Беше хиперинфлация. Дядо ми се занимаваше със селскостопанска дейност. Това беше препитанието му. По онова време и той, и баба не са били възрастни- между 45 и 50 години, но причината да се върнат да живеят на село е била липсата на работа в града, където са имали собствена къща, и затварянето на заводите, в които са работели. За родителите ми също бяха трудни години.

Започваше лятото на 1999г. Макар и улисана в игра, разбирах, че хората са притеснени и уплашени. У всеки имаше несигурност. Говореха за обедняване, за инфлация, за война. Гледаха към небето и се ослушваха. Спомням си, че често питах майка ми: „ Ще вали ли? Защо гърми, като на небето няма облаци?“ Явно майка ми не е искала да ме плаши и ми отговаряше, че е нормално лятото да гърми, но аз усещах, че нещо не е наред. Чувах далечни тътени. А и често виждах самолети, които не летяха високо, както обикновено.

Сутрин дядо излизаше рано. Оплакваше се, че росата е червена и когато се прибираше, виждах червени следи по обувките му. Не можех да си го обясня. Пролетта баба засади градина със зеленчуци. Все казваше, че не върви на растенията, растат хилави и жълтеят. За пръв път, откакто се помнеше, през тази година всички зеленчуци се бяха развалили. Доматите почерняха, по чушките имаше петна. Тогава си спомням, че и плодове нямаше. Тук-там някоя ябълка на овощните дръвчета, и то в повечето случаи с гнили петна.  

Настъпи лятото. Положението оставаше все същото. В един топъл ден всички бяха излезли по задачи. Само майка ми си беше останала вкъщи. Аз се играех на двора. Спомням си, че събирах камъчета в пясъка. До мен имаше малка стряха, а отсреща беше селскостопанският двор. Клонеше към обяд. Внезапно пернатите животинки издадоха типичния писклив звук от грозяща ги опасност. Стана за секунди. Оглушителен тътен разтърси земята, а прозорците на къщата задрънчаха. Всичко притихна. Аз се снижих, почти се добрах до стряхата (може би инстинктивно търсех подслон), свих се на кълбо и затворих очи. След малко кучетата из селото залаяха. Изправих се и побягнах. Няма да забравя онзи гръмовен тътен, който притъпи слуха ми. В ушите ми свистеше неприятен шум, а звуците наоколо бяха едва доловими. Сякаш оглушавах. Сърцето ми заби силно. Причерня ми. Прозорците продължаваха да дрънчат от силната звукова вълна. От уплахата дори не можех да заплача. Видях как майка ми тичаше към мен. Когато ме прегърна, я попитах: „Земетресение ли има?“ От разказите на баба ми от разрушителното земетресение в Свищов от 1977г., усетено силно и по нашия край, знаех, че се чува тътен от земята. Майка ми, силно разтревожена, се опитваше да ме успокои, но понеже исках да разбера какво става, ми отвърна: „Бомба падна“.      

Да. Така беше. Бомба, предназначена за територията на Югославия, по грешно зададени координати, беше паднала в българските предели на около два километра от нашето село по въздушна линия. На склона на връх „Кокошевец“, където в подножието му се намират селата Струиндол и Вещица (на 10 км от град Белоградчик, област Видин). В близост до това място по това време са се намирали няколко пастири от близкото село Салаш със стадата си. По техни думи, там където е паднала бомбата, се е образувала голяма, димяща дупка в земята. От силната ударна вълна те са се строполили на земята, а животните панически са се разбягали в различни посоки. Селцата там не са далече едно от друго и са така разположени, че от едно село в друго се стига много по-бързо по черни пътища и долчинки, отколкото по асфалтовия път. Затова и мощният тътен се е чул толкова силно и в нашия дом. Местните хора много добре са знаели територията и често са използвали по-къси пътища за придвижване пеша. Все пак е било 1999г. Не е имало телефони, интернет, нито пък навигация. Но бомбите си бяха същите.

Сега вече ми е ясно защо утринната роса е била червена, защо дъждът имаше необичаен цвят, защо нямаше зеленчуци и плодове, защо гърмеше на небето посред бял, слънчев ден … Макар и не в епицентъра на войната, западните погранични краища на България със съседна Сърбия също са били потърпевши от бомбардировките през 1999г.

Онзи гръм от падаща бомба не може да се сравни с нито един шум на земята.

Още помня гласа на войната - ревящ, чудовищен, всепогубващ…    

 

Автор: Василена Бел

В окопите на Шипка и Шейново

Разказ

В чест на героите, жертвали се за свободата на България, при Казанлъшкото поле, между селата Шипка и Шейново, се издига 15,6 метровия Паметник на победата, а високо на връх Шипка се извисява Паметникът на свободата.

" Поклон, Освободители славни,

пред паметта ви светла, обожествена!

По храбростта си нямате равни

и по величие на тази Вселена! "

      На 10 декември 1877 г. армията на Осман паша най-сетне бе пленена. След пет месеца ожесточена борба, Плевен падна. След като голяма част от руските сили бяха освободени, руският император Александър II бе разпоредил генерално настъпление на армията през Стара планина, което да започне възможно най-скоро, въпреки тежките зимни условия.

    Южният отряд, начело с генерал-лейтенант Фьодор Радецки имаше за задача да разгроми армията на Вейсел паша в укрепения лагер Шипка-Шейново и по този начин да открие пътя за настъпление на руската армия на юг към Тракия. За тази цел главнокомандващият бе разделил отряда на 3 колони, всяка от които имаше предварително начертана траектория. Генерал Радецки командваше Централната колона, която на всяка цена трябваше да разбие с фронтален удар турските части в южния изход на Шипченския проход. Лявата колона, с командир генерал-лейтенант Николай Святополк-Мирски, се беше насочила през Стара планина по пътя Трявна- Мъглиж, а Дясната колона, под командването на генерал-лейтенант Михаил Скобелев, трябваше да се спусне по стръмната Химитлийска пътека през южния изход на Шипченския проход. В състава на отрядите бяха включени и дружините на Българското опълчение, които през лятото на 1877 година в боевете при Стара Загора и Шипка се бяха откроили с геройските си подвизи за свободата на Отечеството.

     Предстоеше една от най-важните битки. Връщане нямаше! Войниците бяха мобилизирани, готови да пожертват живота си, отдадени, хладнокръвни… Всяка секунда беше от значение, всяка заповед трябваше да се изпълнява стриктно и самоотвержено. Генерал Михаил Скобелев, който командваше дясната колона, взе решително пушката си в ръце, погледна към посинелите от студ лица на войниците и се провикна гръмко, опитвайки се да влее кураж в душите им:
     – Предстои ни труден подвиг. Започваме изкачване на артилерията без пътища пред очите ни, през дълбоките снежни преспи. Турската армия на Ахмед Еюб паша се осмелява да прегради пътя ни. Да докажем славата на руските знамена! Българи, вие се сражавате за освобождението на вашето Отечество, за честта и живота на вашите майки, сестри и жени. Бог заповяда да бъдете герои! Напред!”
     След гръмовните му думи се разнесе радостният възглас на войниците: „Урааа! Напред!“ Генералът вдигна високо пушката си и с решителна крачка поведе колоната от поборниците за свобода към страховитите зимни усои на Балкана.
     Високо в планината виеха снежните вихрушки, които безпощадно засипваха с ледения си дъх превиващите се под упора дървета. Стръмните планински пътеки бяха затрупани от двуметрови преспи, а гъстата мъгла, която бе надвиснала над гората, все повече се спускаше като хала сред опасните планински проходи. Чудовищен студ сковаваше билото на планината.

Худ. П.П. Соколов, Преход през Балкана 1878г.

     Лявата колона на генерал-лейтенант Святополк-Мирски, наброяваща 18 800 войници, с бавни крачки се придвижваше нагоре към върха. С неимоверни усилия бойците теглеха оръдията по заснежения склон, а измъчените им стонове ехтяха сред смъртоносната шир. На два метра от очите им нищо не се виждаше. Снежната вихрушка вилнееше, връхлитайки върху изнемощелите им плещи. Кръвта им бушуваше, макар че лицата им изглеждаха заскрежени, обрулени от напористия мразовит вятър. Пред тях склонът бе почернял от около 2000 местни български селяни от околните населени места, които с лопати и други подръчни пособия се бореха с огромните преспи. Доброволците разчистваха пътя, оставяйки място да минат оръдията и войниците. С общи усилия, след броени дни, щяха да се спуснат в южните поли на Балкана, където ги очакваше една от най-епичните битки в историята на Освободителната война.
     Централната колона, командвана от генерал Радецки, теглеше 50-те оръдия към връх „ Св. Никола“ (вр. Шипка). Виелицата свистеше яростно, ала колоната се изтегляше все по-нагоре и по-нагоре. Войниците напредваха бавно, изнемощели от тежкия физически труд. Зад тях оставаха телата на премръзналите от студ бойци – изстинали, вкочанени, заспали вечния си бял сън. Не усещаха ни жажда, ни студ, ни болка. Леденият вятър носеше фини бели частици сняг, които след броени минути завиваха с бяло одеяло тленните тела на поборниците за свобода. Природата ги приютяваше във вечността.
     От другата страна на Стара планина, при Казанлъшкото поле, между селата Шипка и Шейново, където се издигаха няколко тракийски могили, бе разположен командният пункт на близо 30 хилядния военен корпус на Вейсел паша. Кой беше той? Човек, който дълги години служеше в османската армия, борещ се с всички сили да запази мощта ѝ. Да, но всъщност това беше австрийският генерал фон Виксен, избрал да смени вярата си и да служи вярно до край на Османската империя. Пашата седеше в командния пункт при могилата „Голямата Косматка“, бдейки непрестанно. Знаеше, че предстоящата битка е решаваща за развоя на събитията. Беше строг повече от всякога, а в гърдите му напираше неистов гняв и жажда за мъст. От време на време се взираше в далечината, обхождайки с очи гледката, която се разкриваше към укрепения му лагер, след което се осведомяваше по телефона за ситуацията около турските войници на север, които имаха за цел да блокират силите на генерал Радецки. Лошото предчувствие не му даваше покой, въпреки че укрепеният лагер на Централната турска армия беше доста добре изграден. Разполагаше се срещу южния изход на Шипченския проход, особено подсилен откъм прохода Шипка и района на Казанлък, откъдето османците очакваха нападението. Насипите на укрепленията достигаха до два метра височина, а външните ровове – до три метра ширина и два дълбочина. Центърът на лагера, с радиус от 1.5 км, бе казанлъшкото село Шейново, отбраняван от две линии. Около няколко могили се позиционираше първата линия, състояща се от две батареи* и стрелкови ложементи*, а втората линия се пазеше ревностно от 5 редута*, откъдето можеше да се води кръстосан огън по неприятеля. Другите участъци на лагера се отбраняваха от 9 редута, където бяха складирани купища боеприпаси. Всичко беше изключително добре структурирано за нападение и отбрана.
     Нощта беше тежка. Напористият вятър се засилваше. Гъстата мъгла, като невидима преграда, пречеше на руските войници и опълченците да следят за непредвидена опасност от заетите командни позиции на османската армия. Затова се движеха предимно нощем. Бавно, предпазливо изкачваха тежката артилерия, почти недоловимо пореха дълбоките снежни преспи. Силите им свършваха, дъхът им за секунди спираше, крайниците им замръзваха от студ, но умовете им бяха бистри, сърцата жертвоготовни, а душите – бели.
     След три дни, с чутовни усилия, руските войски и българските опълченски дружини успяха да прехвърлят билото на планината, доказвайки, че проходимостта на Стара планина през зимата не е мит, а реално постижим подвиг, и то с бойна техника. С помощта на местните селяни, колоната на генерал Святополк-Мирски, заедно с артилерията, първа се спусна по стръмните склонове. Трябваше да се свърже с колоната на генерал Скобелев и да атакуват едновременно укрепения лагер на Вейсел паша. Генерал Радецки всекидневно докладваше до Главната квартира на Действащата руска армия, започвайки с думите: „На Шипка всичко е спокойно“. Да, засега всичко вървеше според плановете. Планината оставаше все така равнодушна, обгърната единствено от бял воал и скована от лед.
     Скоро лявата руска колона се озова в Казанлъшкото поле. Войниците укрепваха силите си в землянки*, блиндажи* и други землени съоръжения. Кипеше неуморен труд. Едни помагаха с провизиите, други се грижеха за болните и изтощените, трети работеха усилено по укрепленията. Целта им беше ясна – да разгромят османците на южния склон на Шипченския проход при село Шипка и укрепения лагер, недалеч от село Шейново.
     Нощта спускаше черното си наметало, сенките на дърветата изглеждаха злокобно на фона на застиналата, вкочанена от студ бяла шир. Късно вечерта колоната на генерал Святополк – Мирски наближи село (дн. град) Мъглиж. Трябваше да нощуват там с надеждата на сутринта да обединят силите си с дясната колона на генерал Скобелев, която трябваше да се спусне по стръмната Химитлийска пътека.
     Същата вечер генерал Радецки, чиято колона все още се намираше високо в планината, получи сведение от генерал Скобелев, което гласеше: „ Срещнахме сериозни затруднения с придвижването. Има голяма вероятност да не успеем да се свържем с колоната на генерал Святополк-Мирски. В такъв случай в утрешния ден бихме могли само да поддържаме започнатата атака.“ Думите му звучаха необнадеждаващо, но връщане нямаше. Трябваше да се действа възможно най-скоро и настъплението към турския укрепен лагер да започне още на сутринта.
     Генерал Святополк-Мирски все още беше в неведение. Цяла нощ войниците укрепваха позициите си, готови за атака. Генералът бе сигурен в решението си – със или без колоната на генерал Скобелев, с настъпването на утрото битката трябваше да започне. Той огледа планината, чиито върхове се извисяваха като чутовни канари и спря погледа си върху небето, което бе почнало да се прояснява и тук-там проблясваше по някоя звезда. В мислите си главнокомандващият отправяше молитви към Бог за победа в следващите дни на сражения. Молеше се най-вече за войниците, върху чиито плещи падаше най-тежката задача – на всяка цена да извоюват победата и да защитят честта си. Победа, чиято цена бе славна, но и трагична. Много от бойците щяха да загубят живота си, оставяйки завинаги костите си в подножието на планината. „Бог е с нас!“ – каза си тихо генералът, въздиша дълбоко и затвори за миг очи, преизпълнен с вяра в победата.
     Настана утрото на 8 януари. От запад, откъм село Химитли (дн. Ясеново), не се виждаше никакво движение, нямаше и сигнал. Към 9:00 часа сутринта генерал Святополк-Мирски даде заповед за настъпление към източната страна на Шейновския укрепен лагер. Руските войници и българските опълченци се втурнаха към своите позиции. Огън и дим се разнесе от стрелковите вериги. Изстрелите проехтяха в далечината и разбуниха вражеските орди. След секунди из турския укрепен лагер, като ураганен огън, се изсипаха безброй куршуми, които безмилостно се забиваха в телата на атакуващите. Бойците падаха в окопите и кръвта им бавно се процеждаше в заледените пукнатини на земята. Въпреки неистовите мъки, колоната от войници настъпваше напред без страх, с воля и хладнокръвие. Атакуваха вражеските позиции, скачаха в дълбоките укрепителни ровове и нападаха самоотвержено. Турците контраатакуваха с безмилостен вой, оглушителните изстрели свистяха, земята се тресеше от тътени, а въздухът все повече се насищаше със задушливия мирис на барут. След шестчасова жестока битка, колоната на генерал Святополк-Мирски най-после успя да достигне и превземе първата линия на отбраната. Османлиите отстъпваха позициите си, падайки под обстрела.
     В същото време, в командния пункт, Вейсел паша, уверен в победата на своята войска, бе получил вестта за превземането на първата линия. С яростен вик османският генерал грабна телефонната слушалка, заповядвайки на съсредоточените турски части в планината веднага да слязат по склоновете и да се включат в отбраната на Шейновския лагер. Неговата заповед беше закон. Турските орди веднага се впуснаха, освирепели, обезумели от ярост.
     От позицията на връх Шипка (Св. Никола), генерал Радецки през цялото време проследяваше разгръщането на колоната на генерал Святополк-Мирски. Той съзря и турските военни сили, които се спускаха от планината. Обстойно разгледа цялата планинска верига, която се простираше пред погледа му, но от генерал Скобелев нямаше и следа.
     При Казанлъшкото поле руската войска отново предприе настъпление, този път към втората линия на лагера. С гръмовен вик „Напрееед!“ бойците полетяха към укреплението. Нова вълна от изстрели разтърси полето. Русите гинеха, опълченците падаха под свирепия огън. Неспокоен от силата на турската отбрана, генерал Святополк-Мирски даде заповед за отстъпление на колоната.
     Към 15:00 часа следобяд откъм село Химитли се чуха изстрели. От върха генерал Радецки забеляза движение на войскови части. Това означаваше, че дясната колона на генерал Скобелев приближаваше Казанлъшкото поле. Имаше надежда. По всичко личеше, че утрешният ден ще е най-епичният и решаващ в хода на Освобождението.
     Настъпи вечерта. В окопите се чернееха телата на загиналите войници, а из въздуха все още се носеше мириса на барут. Леденият вятър духаше свирепо. Войниците се бяха скупчили в укрепленията си, треперейки от студ. Воят на снежната виелица бе неудържим и зловещ. Планинските канари се превиваха, клоните на дърветата се кършеха под силата на напористия вятър, а мъглата се спускаше все по-ниско и по-ниско.
     През цялата нощ Вейсел паша сновеше из командния пункт, обезумял от напрежение и ярост. По телефонната линия заповедта му за прегрупиране на силите прозвуча мълниеносно:
     – Незабавно свалете 4 табора от Шипченския проход. Да подсилим гарнизона на укрепения лагер тук при Шейново, колкото се може по-добре. Гответе се за нападение сутринта. Ще започнем първи. Няма време за отлагане. Руската армия вече има добре изградени позиции. Трябва да ги победим на всяка цена. Загубим ли, губим империята.
     Думите му се забиваха като кама в сърцето на останалите османлии, за които опасността от поражение бе равносилна на сигурна смърт, както за войсковата част, така и за самата неприкосновеност на Османската империя.
     Заповедта беше дадена. През нощта многохилядната войска на Вейсел паша укрепваше редутите, подсилваше ги с допълнителни оръдия, съсредоточаваше всичките си сили по отбранителните линии.
     Призори всичко беше готово за нападение. Към 6:30 часа първите изстрели разцепиха тишината. Руските войници и опълченците светкавично застанаха на позициите си, но липсата на връзка с колоната на генерал Скобелев и намаляващите боеприпаси, силно ги тревожеше. Връщане нямаше. Единственото решение беше контранастъпление, макар и при тези условия.
     Колкото повече напредваше времето, толкова по-яростна ставаше турската атаката. Високо в планината, където беше наблюдателният пункт на генерал Радецки, гъстата мъгла около връх Шипка (Св. Никола) пречеше на видимостта в долината. Последното поръчение на генерал Святополк-Мирски, което генерал Радецки препрочиташе, гласеше: „Загубите ни са големи. Боеприпасите почти свършват. Нямаме връзка с колоната на генерал Скобелев, но е невъзможно да отстъпим. Помогнете ни! Трябват ни патрони и храна.“
     Напрежението растеше, тъй като при Казанлъшкото поле от запад се чуваха силни гърмежи, а от изток, където бяха разположени укрепленията на лявата колона на генерал Святополк-Мирски, прозвучаваха редки и почти недоловими изстрели. Генерал Радецки отново погледна към бялата бездна, под която се намираше подножието на планината. Той знаеше, че при това положение има голяма опасност от гибелно поражение и на двете колони, които за съжаление, все още не бяха обединили силите си. Генералът нямаше избор. Трябваше, колкото се може по-скоро, да се спусне с централната колона от Орлово гнездо към турските редути по Шипченския проход и да попречи на турските части да окажат помощ при отбраната на Шейновския лагер.
      Към 11:00 часа генерал Радецки издаде заповед за атака. Главният удар трябваше да бъде нанесен от 55-ти Подолски пехотен полк. Генералът извика командирът на полка – полковник Духонин, и му зачете последните донесения на генерал Святополк-Мирски: „Атакувайте, колкото се може повече табори на шосето. Избавете своите! Не се бавете, полковник! Бог да ви е на помощ!“
     Полковникът непоколебимо отвърна:
  – Ще изпълним заповедта с чест, генерале! В 12:00 часа започваме настъплението. Подолският полк ще застане на първа линия, а обходът ще се извърши от Брянският и Житомирският пехотен полк. Нямаме време за губене!
     Въпреки наложителните бойни действия, генерал Радецки изглеждаше силно притеснен. Той осъзнаваше опасността, на която се излагаха войниците, но нямаше друг избор. Местността, от скалното образование Орлово гнездо до края на стръмното планинско било, бе твърде опасна за преминаване от войсковите части. Каменните стръмни склонове на планинското било се събираха при турската блокадна линия, а на около 600 метра от Орлово гнездо започваха първите турски окопи, следвани от голяма траншея*. Още по на юг се разполагаха оръдията на няколко турски батареи, а пътят до тях бе толкова тесен, осеян с камъни и дълбоки, непроходими снегове отстрани, че достъпът на вражески сили до турските укрепления бе не само много труден, но и твърде рискован. Въпреки всичко, войниците бяха готови да пожертват себе си, за да спасят животите на своите събратя от лявата и дясната колона, които се намираха в огнения ад в подножието на Балкана.
     При гората на село Секерчево (дн. Хаджидимитрово) аскерите атакуваха яростно лявата руска колона. Оглушителни тътени ехтяха сред горските усои. Откъм източната страна на Шейновския укрепен лагер войниците, офицерите и опълченците с общи усилия контраатакуваха втората линия. Османците търчаха като обезумели. Гневни викове на ярост кънтяха от укрепленията им. Впускаха се в свирепата битка и падаха, покосени от куршумите.
      Вейсел паша следеше офанзивата от командния пункт. Ледена пот се стичаше от челото му, а лошото му предчувствие се засилваше с всяка изминала минута. Към 10:00 часа му съобщиха за атаката на село Шипка и загубата на голяма част от войниците на втората линия. Пашата нервно сключи вежди и с хладнокръвен тон отправи заповедта си:
   – Оттеглете се! Изчакайте с контранастъплението. Нека започне масово отстъпление! Трябва на всяка цена да защитим позициите си. Нуждаем се от подкрепление. Скоро ще се свържем с останалите наши части от отбранителните линии по прохода Шипка.
     Всъщност, тази последна надежда крепеше пашата. Той знаеше, че победата е възможна само ако получат допълнителна военна сила. Ако ли не – щеше да бъде принуден да обяви капитулация. Затова бе твърдо решен да защити последната отбранителна линия, макар и с цената на хиляди животи.
     Заповедта бе изпълнена и турските части отстъпиха. Последва настъпление на лявата колона срещу западната страна на лагера. Боят се възстанови отново. Руските части напредваха нахъсано, отбиваха вражеската контраатака и настъпваха напред. Така овладяха първите траншеи. Могилите в околността не се виждаха от барутен дим. 63-ти Углицки пехотен полк, 9-та Стрелкова бригада и 5-та Опълченска дружина атакуваха все по-ожесточено. Земята се разтърсваше изпод краката им, огнен дъжд от залпове и куршуми пробиваше изнемощелите им тела. Падаха убитите, но достойно, с чест. Ранените се гърчеха от агонизиращата болка, а останалите настъпваха с още по-голяма сила. Сред непроницаемата, задушлива мъгла се разнесе силно: „Урааа!“ Падна Шейновски редут №2.
     Османците търчаха безумно. Притиснати, почти победени, те използваха последните си сили, за да нанесат, колкото се може, по-големи поражение на вражеските части. При редут № 3 грамади от човешки тела бяха струпани пред укреплението в отчаян опит да го защитят. Изход нямаше. Командирът на Углицкия полк грабна полковото знаме и поведе напред полка. Поручик Данаил Николаев от 5-а опълченска дружина, без да се замисля, вдигна сабята си и яростно нахлу в редута. След тях боен вик огласи полето. Опълченците и руските войни, рамо до рамо, се впуснаха с последни сили в свирепата сеч. Щиковата битка бе в разгара си. О, героичен миг! Няма по-свещена сила от тази на борещия се воин за справедливост и свобода! Какъв героичен дух имаше у тези смели мъже! Гледаха напред безстрашно, нахъсано. Устремени, съсредоточени в битката... на всяка цена... до последен дъх жадуваха победата. Възвисени, борбени, непоклатими... бойци на честта. Бог бдеше над тях. С цената на стотици невинни животи падна и редут № 3.
     Точно в 12 часа по обяд на същия ден по дадената заповед на генерал Радецки атакуващите колони излязоха от укритията си около Стоманената батарея, спускайки се по стръмните възвишения на Шипченския проход. Придвижваха се безшумно. По тесния, каменист път вървеше батальонът на Подолския полк, а от двете страни на отсрещните отвесни склонове се движеха батальоните на Брянския и Житомирския полк. Останалите чакаха в окопите, притаили дъх, готови всеки момент да се притекат на помощ на своите бойни другари.
     Мъглата бе толкова непрогледна, че войниците не се забелязваха. По каменистия хлъзгав склон те най-после достигнаха първите турски окопи. Бойният им вик при последвалото сражение стресна турците на втората линия. Там имаше огромен ров, който бе заледен, а излизането от него беше сериозно предизвикателство. Възползвайки се от затрудненото положение, в което се намираха руските подолци, главнокомандващият на турската отбранителна линия извика с пълно гърло:
  – Огъъън!
     Последва изпепеляващ дъжд от залпове и куршуми фронтално и кръстосано. Преминаването на линията беше невъзможно. Стотици руски войни падаха, покосени в дълбоките урви на планината. Гората се тресеше от тътени. Батареите изстрелваха бомби, които пронизваха всеки, осмелил се да излезе от рова. От окопите в Балкана, по нареждане на полковник Духонин, батальоните от резерва се втурнаха по склона да подсилят атаката, но безуспешно. Куршумите валяха непрестанно. Убитите се увеличаваха с всяка минута. Стръмните склонове на планинския проход оставаха последен дом за тези достойни бойци. Картината изглеждаше потресаващо. Полковникът нямаше избор. Той бе принуден да даде заповед за поетапно оттегляне на руските части. Турците, заети с атаката, оставаха заклещени в планината, без възможност да окажат навременна помощ на гарнизона в Шейновския укрепен лагер, където битката бе в разгара си.
     Долу при Казанлъшкото поле тътените не стихваха. Село Шипка вече беше под контрола на поборниците за свобода. Към 14:00 часа частите на Лявата и Дясната колона успяха да обединят силите си.

худ. Павел Ковалевски, Боят при Шейново

      Полковник Панюхин и барабанчикът на 3-ти Стрелкови батальон на 63-ти Углицки пехотен полк с боен вик „Напред към победата!“ поведоха полка към могилата „Голямата Косматка, където бе съсредоточен Шейновски редут №1. На свой ред войниците атакуваха с боен вик „Урааа!“
     Въздухът за пореден път се насищаше с барутен дим, а османците, събрани около командния пункт на Вейсел паша, изтощени и съсипани, чакаха съгласието на пашата за капитулация. Въпреки краха, той все още оставаше непоклатим. Надяваше се, че турските сили в планината всеки момент можеха да се притекат на помощ и да обърнат хода на битката. Да, но и тяхната участ не беше по-различна. Опълченската сотня* в състава на руската кавалерия* на генерал Дохтуров бе успяла да разгроми черкезката конница и да осуети опитът на турските части да пробият на юг. Османските сили бяха разкъсани. Да се обединят бе невъзможно. Вейсел паша нямаше избор, освен да защити останалите войници, като ги съсредоточи около командния пункт и да приеме падението си.
     Осъзнал фаталния изход, към 15,00 часа, пашата изпрати парламентьора* си при генерал-лейтенант Михаил Скобелев, предлагайки му капитулацията си.
     Скоро парламентьорът се върна с отговора. Вейсел паша знаеше какво следва. Той бе свел глава, капнал от изтощение, а думите на пратеника погребаха всичките му надежди:
   – Генерале, генерал-лейтенант Михаил Скобелев приема предложението за капитулация при условие, че се предадат и турските части при южния изход на Шипченския проход.
     Без нищо да каже, Вейсел паша излезе от укреплението и се насочи право към генерал Скобелев. Отвън бе струпана цялата руска войска, заедно с българските опълченци. Пашата достигна все така мълчаливо до генерала, наведе се и му подаде сабята си. Капитулацията на османските части при укрепения шейновски лагер и защитата при проходите на Стара планина бе факт.
     Около 16.30 часа откъм скалистата урва, където се беше състояла злополучната битка, се чуха радостни викове „Урааа!“. Из непрогледната, зловещо стелеща се мъгла се показа турския полковник Ахмед-Хаджи бей, воден от двама офицери и генерал Столетов. По заповед на Вейсел паша беят бе принуден да приеме капитулацията и да се предаде.
     В късния следобед на 9 януари 1878 (28 декември 1877 г. с. ст.) цялата Централна турска армия на Вейсел паша бе пленена- 3 паши, 765 офицера и 22 000 турски войника. Османската империя бе загубила най-боеспособната си армия. Броят на убитите и ранените турци наброяваше около 4000 души, а загубите на Освободителите възлизаха на цели 5107 убити и ранени невинни жертвеници. Линията на турската отбрана в Подбалканските полета бе безвъзвратно разкъсана, а пътят за настъпление на руската армия в Тракия към Одрин и Цариград напълно открит. Изходът беше повече от ясен. Освобождението на България бе съвсем близо.

Худ. В. В. Верешчагин Шипка-Шейново

     На следващия ден времето беше спокойно. Мъглата се бе вдигнала и небето се проясняваше. В превзетия Шейновски укрепен лагер неколцина свещеници отслужваха молебен. Генерал Скобелев застана пред строените българските опълченски дружини, изричайки хвалебствените си слова, пропити с героизъм и чувство на гордост:
   – Юнаци, храбреци, вие се бихте достойно в сраженията, не по-зле от другарите ви по оръжие- руските войници. Благодаря ви за добрата служба!
     Последвалият радостният възглас „Урааа!“ бе най-победния завършек на тази епична битка.
     До ден днешен Балканът, все така величествен и преславен, помни героизма на Освободителите, жертвали себе си, оставили костите си в подножието му, по стръмните склонове и страховити урви. Преживели чудовищния студ, глад, болести, рани и лишения. Отдадени, жертвоготовни… Герои! Казват, че при тракийските могили в Казанлъшката котловина, когато цъфтят розите, уханието им се усеща и тук между селищата Шипка и Шейново, напоявайки с аромата си това епично място- последен дом на жертвениците за свобода. Доказателство, че нищо не може да заличи миналото. То вечно ще диша в лоното на майката природа.
     Днес на мястото, където е бил военният лагер на турският военачалник Вейсел паша, се издига 15,6 метровия Паметник на победата, изграден от изровените в полето саби и щикове, в чест на героите, посветили силите и живота си в боевете при Шипка-Шейново. А високо на връх Шипка (Св. Никола) се извисява величественият Паметник на Свободата, увековечил подвига на падналите бойци за свободата на България по време на Шипченските боеве.

Поклон Освободители Велики! Слава, вечна слава вам и чест!

Автор: Василена Бел

©️ Всички права запазени

* Речник на непознатите термини

Батарея- организирано тактическо подразделение от състава на артилерията или ракетните войски; бойците, обслужващи оръдията

Ложемент- (от фр. помещение)

Редут- (от фр. убежище) постоянно или временно землено съоръжение от затворен тип за отбрана

Землянка- вид вкопано в земята жилище, което служи за временен или постоянен подслон на хора или домашни животни.

Блиндаж- съоръжение от бетон, изградено в земята за прикритие на войници, бойна техника, боеприпаси.

Табор- турска военна дружина

Траншея- дълъг, тесен и дълбок ров, служещ за предпазване при водене на военни действия

Парламентьор- лице от вражеска или приятелска армия, което води преговори на бойното поле

Поклон, Освободители! 

( Цялото стихотворение)

Вие, бойци, достойни за ореоли,

в борбата без страх полетяхте.

От веригите изковахте простори.

Повече от достойно живяхте!

За България жертвахте всичко,

с кървав пот платихте цената.

Не пожалихте себе си лично.

Единствена цел бе свободата.

Люто виеше снежната зима.

Планината, скована от лед,

бе страшна и непроходима.

Мъглите се стелеха навред.

А вие, славни герои, с чест

вървяхте напред без умора.

Благословен, божият кръст

бе вашата едничка опора.

Артилерията изкачихте,

въпреки снежната пъртина.

Силите си, вие, не спестихте

за България - за да я има.

И вярвахте в победата славна.

Отдадени и жертвоготовни,

възвеличихте нашето недавно

с доблест и подвизи огромни.

Срещу армията османска,

на щикова борба за спасение

проляхте кръвта си славянска

в епичното бойно сражение.

Поклон, Освободители Славни,

пред паметта ви светла, обожествена!

По храбростта си нямате равни

и по величие на тази Вселена!

 🇧🇬 Автор: Василена Бел🇧🇬

                       ©️ Всички права запазени

 

107 години от календарната реформа в България

 

През настоящата 2023 г. се навършват 107 години от провеждането на календарната реформа в България ( т.е. отбелязване на летоброенето по Григорианския календар) с Указ на цар Фердинанд І .

Първи опити

Първите опити да се въведе Григорианският календар в Следосвобожденска България датират от 1896 г. , когато римокатолическият свещеник Цезар Тондини Де Кварнеги, който се отличавал с привързаността си към идеята за налагането на западния календар, разработва проект за календарна реформа в България. Но тогавашният министър-председател К. Стоилов отказва да проведе реформата.

Григориански календар 

Названието Григориански календар идва от името на папа Григорий ХІІІ, който със специална була коригира летоброенето, прибавяйки нови 10 дни към стария Юлиански календар т.е. 4 октомври 1582 г. да бъде последван от 15 октомври. През следващите векове тези 10 дни нарастват съответно с по още един за всяко столетие. Така за ХХ век, когато е извършена реформата и у нас, дните вече са 13.

Противопоставяне между правителството и църквата

През 1913г. дошлата на власт либерална партия с министър-председателя В. Радославов (политически опонент на К. Стоилов) застава срещу Св. Синод на Българската православна църква. В 24:00 часа на 31 март 1916 г. след приемане на специален закон и с Указ на цар Фердинанд І България официално приема Григорианския календар на мястото на действащия от древността Юлиански (по образец на страните от Западна Европа). Така вместо 1-ви, настъпва 14 април (т.е. 13 дни „изчезват“- дните от календара не липсват, а се заменят с други дати). Събитието съвпада с включването на България в Първата световна война на страната на Германия, което изисквало унификация на календара. 

Българската православна църква с решение на Св. Синод отхвърля „новия“ календар като абсолютно неприемлив за богослужебна употреба. Въвежда като правило на всички църковни книжа и документи да се отбелязва датата по нов и стар стил едновременно, но продължава да следва Юлианския календар чак до 1968 г.

Ето защо по-възрастните хора у нас помнят, че „по-старому“ празникът Рождество Христово се отбелязвал на 7 януари. Затова и роденият на 06.01.1848г. български революционер и поет Христо Ботев, е кръстен с името Христо, а не Йордан (по нов стил).

Обесването на Васил Левски е записано по стар стил на 6 февруари 1873г. По това време османската империя все още не е била приела Григорианския календар. Но в същия този ден в Париж и Виена, където той отдавна е бил въведен, е било 18 февруари.

Празниците според Юлианския календар

Според Юлианския календар ( т.е. по стар стил) Рождество Христово се отбелязва на 7 януари, Йордановден (Св. Богоявление) се чества на 19 януари, Трифон Зарезан (мчк. Трифон) – на 14 февруари, Петровден (св. апли. Петър и Павел) – на 12 юли, Илинден (св. пророк Илия) – на 2 август, Димитровден (св. вмчк. Димитрий Мироточиви) – на 8 ноември, Никул­ден (св. Николай Мирликийски Чудотворец) – на 19 декември, Игнажден (св. Игнатий Богоносец) – на 2 януари и т.н., и т.н.

Въвеждане на Григорианския календар от Българската православна църква

Едва по-късно на 20 декември 1968 година, Българската православна църква (както и Румънската и Гръцката църква) приема т. н. „поправен Юлиански календар“, с което се въвежда общоприетият Григориански календар, без да се променят датите на неподвижните празници т.е. Великден и свързаните с него празници се празнуват по стар стил- по Юлианския календар.

В новоиздадения православен календар за 1969 г. е поместено и „Указание“, от което става ясно, че през 1968 г. дните между 6 и 19 декември (н. ст.) просто ги няма. По този начин не само се съкращава Рождественският пост, но и българските християни, които в началото на 1968 г. вече са празнували Рождество Христово, се налага да го празнуват и в края на същата година. Така на 25 декември 1968 г. православните българи за пръв път отбелязват празника Рождество Христово, 1 януари - Васильовден, 6 януари - Богоявление, 25 март - Благовещение, и т.н.

Източник на информацията: 

https://www.marica.bg/balgariq/obshtestvo/predi-106-g-smenqme-kalendara-gubim-13-dni

https://glasnews.bg/zhivot-lyubopitno/kakvi-sa-razlikite-mezhdu-grigorianski-i-yulianski-kalendar-447498/

https://www.viapontika.com/index.php?page=article&article=35911 и dolap.bg