Прошката в романа „Съдба“

 

Прошката в романа „Съдба“

Прошката е най-висшата форма на духовно пречистване. Пътят към себе си можем да извървим единствено ако сме постигнали вътрешен мир. Изчиствайки извора на мислите си, пречистваме духа и даваме простор на възвишените чувства.

Прошката в романа „Съдба“ е преломен момент във взаимоотношенията на героите и им дава нужното душевно спокойствие – пътят, който трябва да извървят, за да бъдат щастливи. Прошката е и начин да опознаят себе си, освобождавайки се от тежките окови на омразата, завистта, гнева - чувства, които отдалечават човека от доброто и не му позволяват да живее пълноценно. В края на романа опрощението, което дава и получава главният герой,  е акт на добротворчество. „Прощавам ти!“ Две кратки думи... два мига на радост, които носят у ответната страна изблик на емоционално блаженство и облекчение. Това е и пътят на истината, на спасението и духовността.

Щастието е възможно само когато сме постигнали вътрешна хармония - онова стъпало в пирамидата, което ни прави доволни, щастливи и истински.   

Книгата "Градски клюки"

 Книгата "Градски клюки"

Поучителни хумористично-сатирични разкази в рими

Василена Бел 

 

„Градски клюки“ е книга за човека

с разкази за съдбата му нелека.

За проблемите на обществото

предимно в градовете, защото

само в многолюдието се създава

истинският театър и щура забава.

Книга за съвременните пороци

с поуки от житейските уроци.

За взаимоотношенията човешки

и възникнали случайни грешки,

дето носят на хората несполука

и грехове, предрешени в клюка.

И още много комични ситуации,

необятни и мечтани дестинации.

Книгата, която с емоция и охота,

ще разкрие тайните на живота.  

"Елате в реалността, обиколете надлъж и нашир през домове и сгради, сред битието на народа. Надникнете в народопсихологията. Нека заедно да разобличим човешките пороци и нечестиви мисли и дела и да разберем какви не трябва да сме." 

Разказ от книгата

"Градски клюки"

 

Малиновият пай

Едни обичат да ги хвалят, други пък не.
Ако можеше доброто само да се събере,
то нямаше да има и един човек с кусури.
Да, но и в гората не се срещат само мури.
Дърветата са различни и те като всички,
имат своето местообитание и привички.
Разликата им с хората в това се крие,
че дървото с корените си омраза не пие.
Пороците са присъщи само на човека,
чиято съдба е по-трагична и по-нелека.
Само човекът умее да се самовъзхвалява.
Накрая чистата обич изключение остава.
Шарен и твърде различен е този свят –
едни живеят с радост, други на инат.

Чичо Георги беше изпаднал в отчаяние.
Въпреки че полагаше голямо старание,
не му се отдаваше никакъв благ занаят,
а колко работа имаше на човешкия свят...
С годините беше навикнал с хомота.
Бореше се като със звяр във живота.
Не веднъж е искал заем от някой приятел,
ала по душа Георги си падаше и мечтател.
Все му се струваше, че ще забогатее и той.
В лицето на жена си Сашка виждаше герой.
Тя бе жена на около четиридесет години.
Преди време с мъжете работела е в мини
за добиване на гипс, каолин и антрацити.
Качвала се е, слизала по стълбите извити,
карала е и камион, пълен с речен пясък,
ала от тази жена не са чували и крясък.
Зъби стиска и напред се впуска бясно.
Винаги пита има ли нещо за нея неясно.
И в чужбина е ходила да бере портокали.
Дори някои любопитковци бяха разбрали,
че преди е щяла и рейнджърка да стане.
Знаеше и как здраво оръжието да хване.
Като цяло беше жена за почит и възхита.
Няма нещо, което да не е искала да опита
и то все работа, която е подходяща за мъж.
Не са я чули да каже, че и е тежко веднъж.
Ала съпругът ѝ Георги хич не е находчив.
Всички му се смееха, че е твърде страхлив.
Веднъж жена му го изпрати да ѝ купи бира,
а него цели часове го няма и не се прибира.
Оказа се, че едно куче го е лаело и горкия
трябвало да го нахрани първо със филия
и тогава да мине, да не го ухапе случайно.
На Георги страховете са бреме безкрайно.
Казваха му да бъде по мъжки силен и смел,
ала си остана същински тревопасен козел.
Един ден в града се пренесоха да живеят.
И те да видят живот и дори да се посмеят.
В града я нямаше старата им къща на село.
В една фабрика започнаха, работеха смело.
Разбира се, работата на Сашка беше тежка,
а на Георги по-лека, да не допусне грешка.
Каквото и да направи, първо жена си пита.
Понякога се случваше и да му е сърдита,
задето много пъти хем нищо не разбира,
хем обичаше и кусури разни да намира.
Един ден щяха да идват Сашкини роднини.
Не се бяха виждали с тях от много години,
тъй като в Америка работеха и живееха
такъв живот, че от охолство даже пееха.
Затова Сашка се запретна да сготви нещо,
макар че с чуждата кухня не ѝ е така вещо.
Любимият десерт на братовчедите ѝ е пай –
вкусен, малинов, който сервира се със чай.
Отрано Сашка се запретна да го направи,
а до нея Георги чакаше само за провали,
та, ако нещо пък се получи несполучливо,
да го хапне без притеснение, небоязливо.

Видя го Сашка и малко веждите си навъси.
„Ти, Гошо, да не си инспектор тук? Какъв си?
Защо ми гледаш само във ръцете не знам?
Ще ме урочасаш да съм домакиня за срам.
Да не мислиш, че сладкиш се прави лесно?
Това да не е някакво ядене, цялото месно.
Слагаш месото, осолено в гювеч да печеш,
чакаш малко да изстине, сервираш и ядеш.“
„А чия е, Сашке, идеята за малините и пая?
Каква си ти домакиня всъщност не зная?!“
„Брей, че много знаеш! Какъв си готвач!
Да си готвил нещо, освен сбирки за мач?
Ти на мене с какво можеш да помагаш?
По-добре иди приборите да наслагаш.“
Гледа я Георги, мига. Иска му се и той
да стане в кухнята някой супергерой.
„Сашке, да не мислиш, че съм човек неук?
Умея яйца да пържа, даже да нарежа лук.
В казармата съм готвил аз за цялата рота,
а докато ти не си ми се появила в живота,
кой мислиш ме е хранил като студент?
В кухнята съм се вихрил още от левент.“
Малко учудено Сашка си погледна съпруга.
Може и да му повярва, ако бе някоя друга,
но не искаше да води излишни дебати.
Неговите умения бяха ѝ добре познати.
„Е, добре! Да видиш, че съм учтива дама.
По тази рецепта ще направим пая двама.
На тънки парченца се нарязва маслото,
на трохи се наронва заедно с брашното.
Добавя се захар, яйце, втасва и се оформя
на тавата като стена. Важно е да напомня,
че от яйца, малини и йогурт се прави смес
и се излива върху тестото с усет и финес.
Пече се на умерена фурна към половин час
и после ще видиш как ще ни похвалят нас.“
„Ами, хубаво звучи, вкусно ще се получи,
но много трябва човек да се труди и учи.“
Впуснаха се двамата да мерят грамажи.
Захар и брашно по пода се сипеше даже.
Лепкаво тесто бе обвило ръцете на Сашка,
ала месеше го тя грубо, нали си е юнашка.
Да не си на мястото на това тесто кораво –
с пръстите си по тавата оформяше го право.
Георги бърка сместа, излива я отгоре, маже.
Какъв добър готвач е му се щеше да покаже.
Накрая сложиха малиновия пай да се пече.
Много се постараха, не може да се отрече,
ала никой не обърна внимание на тавата.
Разбраха, че е изгорял пая по миризмата.
„Леле! – каза Георги. – Защо се трудихме?
Колко много време и усилия загубихме!“
Граждани нали са? В градчето всичко има.
Изтича Георги бързо за пай до магазина.
Не намери точно малинов, но пак става.
Друга възможност, изглежда, не остава.
Услади им се. Няма повод за притеснения
дори да не са завидни кулинарните умения.
На другия ден пред входа се бяха събрали
няколко съседи, а Георги така им се хвали:
„Да бяхте видели какъв съм добър готвач!
Разбирам от брашното до игрите на мач.
Вчера гостите си облизаха своите пръсти.
Малинов пай ядоха. Братовчедът се кръсти –
не е вкусвал в живота по-вкусен сладкиш.
Дори, че е купешки можеш да се усъмниш.“
Слушаше го съседа му и малко му завижда:
„Добри сме готвачи мъжете, то се вижда.
И аз такава хубава баница мога да направя!
И с точилката, и с ножа в кухнята боравя.“
Включиха се и другите съседи в хвалбите,
но на всички до един лукаво светеха очите.
Така се хвалеха с кулинарните си умения,
че чак си вярваха без грам притеснения.
Често човек себе си така изтъква и ласкае,
когато дадено нещо не познава и не знае.
Струва му се, че го може, дори да е сложно,
макар по силите му това да е невъзможно.
Важното е да се изтъкне какъв е герой
и че от всички, най-добре го може той.
Самохвалството е особен вид себеизява.
Обикновено се отключва, когато не става
нещо, което да може егото ти да погали.
Тогава човек започва и сам да си хвали.
Шарен е този земен свят под небосвода.
Недостатъци и дарби дал е Бог на народа.

 

За автора Василена Бел

 

Коя съм аз? Защо избрах да съм автор?

С какво мога да бъда полезна на читателите?

 

     Аз съм едно обикновено момиче. Казвам се Василена Бел. Името Василена са го избрали родителите ми и от гръцки означава „царствена“, а Бел е по мое желание и има определена символика. Бел е кратка форма на името Бела, което има славянски произход и означава „бял”, „чист”, „светъл”. Изписано на латиница, името е с римски (латински) произход и означава „красива“. Като фамилия за пръв път е използвано при династия унгарски крале, а по-късно и в редица англоговорящи страни.  

Първата си книжка създадох, когато бях на 6 години. В края на 90-те години на миналия век все още пуканките с играчки се предлагаха в хартиени пликове. На тях бяха нарисувани различни играчки, които аз изрязвах, лепях и до тях пишех с печатни букви своята детска история. На 8 години с помощта на моите майка и баба успявах да пиша кратки детски стихчета, а от 12-годишна пишех стихотворения съвсем сама. Вдъхновяваха ме предимно песните и приказките. До 16-годишна възраст, като лично творчество, имах само стихотворения и един опит за роман, който започнах да пиша на тетрадка, която пазя и до днес, но сюжетът в него така и не се осъществи. На 17 години написах първия си хумористично-сатиричен разказ „Образцовото семейство“, който е поместен в сборника „Градски клюки“. Дълги години личното ми творчество се състоеше единствено в писане на стихотворения и разкази в рими с хумористичен и философски характер. Студентството и професионалното ми развитие като учител ме отклоняваха от писателската дейност (макар че в свободното си време изпитвах неутолимо желание да създавам нови и нови творби). Малко по-късно, появата на сина ми на бял свят, ме накара да отделя цялото си внимание на него. И така... до преди 2 години, когато поривът към творческото ми вдъхновение просто изригна като вулкан, който не можех повече да задържам в мислите си. За една година написах останалите 20 разказа от сборника „Градски клюки“, които бяха доста по- дълги от първите ми разкази, куп стихотворения, които биха могли да се поберат в цяла стихосбирка, и разбира се - романът „Съдба“. За два месеца целият роман беше написан на чернова на компютъра, без да съм го писала предварително на лист хартия, без да съм събирала много информация, без да съм взаимствала от други източници. Всичко беше подредено в мислите ми и се нижеше като поток сякаш някой ми го диктуваше. Убедих се, че някои неща се случват, дори на моменти светкавично, защото просто трябва да се случат. Романът „Съдба“ не е случайност. В тази книга сякаш се изля цялата ми творческа емоционалност, която като че ли се беше стаила някъде през предходните години. Може би през цялото време умът ми е бил като гъба, която непрекъснато е попивала всичко- емоции, впечатления, събития, мечти и пр.  „Съдба“ е събрала всичката онази емоция, която е трудно да бъде изказана с думи. Размислите за живота, съдбата и любовта винаги са ме вълнували, но никога с такава сила, с каквато ги пресъздавах в книгата. Пишейки романа, до такава степен емоцията ме завладяваше, че на моменти плачех с истински сълзи.

Защо избрах да съм писател? Аз просто нямах друг избор. Това е моята съдба и въпреки че през годините много пъти съм се отдалечавала от писателската дейност, аз винаги съм живеела с този творчески огън. А сега е твърде късно да се откажа. Животът много пъти ми е показвал, че повечето неща не се случват по човешката воля. Чувала съм го и от други хора с много повече житейски опит от мен. Няма случайности!

Забавих се повече с издаването на книгите, отколкото с тяхното написване.  Но пък за 30-ия ми рожден ден, съвсем в началото на 2022 г. , получих един от най-вълшебните си подаръци, които някога съм получавала и които се броят на едната ми ръка. Един от тях са моите книги- моята съдба. Нещо, за което съм си мечтаела от 6-годишна.

Благодарна съм на семейството ми, което винаги ме е подкрепяло!

Благодаря и на писателите, с които съм контактувала и които са ми показали пътя на книгата от ръкописа до появата на книжното й тяло. Пътят не е лесен, но всяко усилие си заслужава.

Благодарна съм и на хората, които са се постарали в техническата обработка и отпечатването на книгите.

На читателите си мога единствено да благодаря от сърце. Аз цялата си обич съм вложила в тези книги и много ще се радвам, ако успее всеки един да си вземе от нея.

Бъдете здрави, обичайте и бъдете обичани! Най-голяма истина, която съм научила, е че любовта е над всичко. Хората, които обичаме и ни обичат, ни правят щастливи. Не съществуват пари, имоти, вещи! Всичко на този свят е преходно и нетрайно. Само любовта, само тя е вечна!

💜С обич: Василена Бел